Забранена любов
Можеш ли да забраниш на някого да диша? Не, естествено. Не можеш да забраниш и на сърцето да обича, дори тогава, когато любовта е невъзможна.
Поне веднъж в живота си всеки от нас е бил подвластен на любов, която е била невъзможна поради ред причини и обстоятелства. И се оказва, че точно тя умира трудно, дори често остава завинаги дълбоко в нас.
Но кой забранява любовта? Закон, човек или просто нашата съвест? Откъде знаем, че точно този човек не ни е дадено да обичаме?
Всъщност под „забранена любов” трябва да разбираме неосъществена любов. Причините тя да остане само блян могат да бъдат несподелени чувства, неодобрение на родителите, най-вече в миналото, или това, че човекът вече е семеен. Понякога обаче, без някой да ни забранява, ние усещаме, че не трябва да прекрачваме границата, колкото и да обичаме някого. Това може да бъде приятел на партньора ни, нашия шеф и др. Някак си моралът ни не позволява да признаем дори чувствата си.
Но има различни ситуации, в които любовта е взаимна и толкова силна, че влюбените са готови да умрат, но да са заедно. Класическа е историята за Ромео и Жулиета или за влюбените в баладата на Пенчо Славейков „Неразделни”. Всепоглъщащата сила на любовта, макар и по някаква причина в разрез с традициите и разбиранията на обществото, може да ни осигури кратко, но бурно и огромно щастие. Нали казват, че забраненото е най-сладко и ако извършим грях според всички и всичко, дори според себе си, то поне можем да изживеем онази любов, която е единствена, неповторима и погубваща едновременно.
И си задаваме въпроса: Заслужава ли си? Защо да търсим невъзможното, когато другото може да толкова близо, просто на ръка разстояние? Но на сърцето не може да се заповяда. И любовта не може да умре просто ей така, дори да има хиляди забрани за нея. Американската писателка Касандра Клеър е права, че „Знанието за това, че любовта е забранена, не убива любовта. То само я прави по-силна”.
