Исторически погледнато, ревността е стара като любовта. Тя е една от най-силните човешки емоции, защото парадоксално стои между любовта и омразата. Първоначалното й значение – „отговорно, сурово, педантично отношение към нещо” – постепенно се променя, за да наименува вече болезненото и разяждащо чувство за притежание.
Но какво всъщност се крие в ревността?
Ако се замислим, дори малкото дете ревнува другото дете в семейството. Или пък кучето ни, ако погалим друго куче. В ревността се крие дълбоко желание да бъдем важни, ценени, специални и единствени за някого.
Друга характеристика на ревността е, че към нея са склонни неуверените хора. Те се страхуват от загуба, от отхвърляне или от самота, а много често се стига точно до това – до раздяла.
Да не забравяме и чувството за притежание. Ревнивите хора приемат партньора си като своя собственост и не му оставят никаква свобода. Ревността им може да достигне до степен на маниакалност и в случая специалистите говорят за болестно състояние. Болезнено ревнивите не се съмняват толкова в партньора си, колкото се страхуват да не им бъдат отнети щастието и любовта. Може да има и други причини да ревнуват, но в крайна сметка, ако не бъде овладяна, ревността може да провали и най-прекрасната връзка.
Кои са по-ревниви – мъжете или жените?
Преобладава мнението, че ревността е нещо присъщо за човека, изпитващ чувства към друг човек, и ако липсва, това означава безразличие или изчезваща любов. Но пък степента на ревност е много важна – ако е прекалена и човек трябва да я овладява, другият ще бъде мотивиран да си тръгне.
Проучвания на учени показват, че ревност изпитват и мъжете, и жените. Разликата не е толкова по отношение на степента изпитвана ревност, колкото до типа й. Оказва се, че мъжете ревнуват повече, когато се страхуват от сексуална изневяра на жената, а жените – при мисълта за емоционална изневяра. Обяснението се крие в еволюционните процеси – мъжът иска да е сигурен, че той е баща на детето, а пък жената търси лоялен партньор, който да сподели грижите за детето. Все пак обаче трябва да се имат предвид характера на човека, житейския му опит и културата, към която принадлежи.
А ако не ревнуваме изобщо?
Другата крайност – липсата и на капчица ревност – също се оказва нездравословна. Двамата партньори приемат връзката си като даденост, а „пълната свобода” и дори незаинтересованост често се възприемат буквално и така границата лесно може да бъде престъпена. Не бива да убиваме желанието да ни обичат.
Психолозите сравняват ревността с път и както при всеки път, трябва да се съобразяваме с предупредителните знаци. През ревността можем да се научим да обичаме по нов начин – по-зряло и по-равностойно. А също и да се научим да пускаме другите, защото всеки има право да се придвижва свободно по пътя на любовта си. Народът го е казал много мъдро: „Любовта търси рози, ревността – шипове”.
