„Обичаш ли някого, ти просто го обичаш и нямаш ли какво друго да му дадеш, пак му даваш обич” – едно житейско прозрение на Джордж Оруел в романа му „1984”.
Но така ли е?
Кога даваме наистина любов?
Може би, когато искаме някой човек толкова силно, защото е най-прекрасният и най-перфектният за нас. Но не, това не е още любов, а влюбване. Да обичаме наистина някого, това означава не просто да го искаме за себе си, а нашето единствено желание да бъде той да е щастлив, да виждаме усмивката му и да знаем, че е добре. Истинската любов е себеотдаване.
Може би, когато нашето щастие поставяме на заден план и сме готови да направим всичко за другия дотолкова, че дори да го пуснем да си отиде. Истинската любов е жертва.
Може би, когато при спор се извиняваме, защото осъзнаваме, че всеки има гледна точка и трябва да я приемем. Истинската любов е компромис.
Може би, когато имаме общи цели и мечти и правим всичко да ги постигнем заедно. Истинската любов е подкрепа.
Може би, когато винаги казваме истината, колкото и да боли понякога. Истинската любов е искрена.
Ако е наистина любов, тя ще оцелее, независимо от обстоятелствата.
Ако е наистина любов, ние ще сме готови да направим дори неща, които не обичаме.
Ако е наистина любов, ще искаме да сме обичани точно такива, каквито сме.
Ако е наистина любов, ще можем да простим и непростимото и да продължим напред.
Наистина любов е уважението, споделените ценности и мечти. Тя е тихо разбиране, взаимно доверие и лоялност през добро и лошо време. Другият ни дава своя свят и ние го допускаме в нашия. Заедно откриваме нови хоризонти. Права е Джулия Робъртс, че „Истинската любов не идва при вас, тя е вътре във вас”. И ако просто я подарим на някого или я получим, нека се борим, за да е с нас завинаги.
