Ако попитаме днешните тийнейджъри какво искат от живота, те, полунашега, полунаистина, ще ни отговорят: „Искаме всичко, и то веднага!”
Когато човек е вече по-зрял и евентуално по-мъдър, той много бързо стига до извода, че не може да има всичко. А и не е нужно. Ако искаме твърде много, няма да можем да му платим цената според нашата пророчица Ванга.
Но какво всъщност е „нормално” да искаме?
Разбира се, да имаме дом, храна, облекло и всички онези удобства, без които не може съвременният човек
Но ние, хората, сме странни същества. Все сме недоволни, все искаме – още една къща, втора кола, много пари, власт. И какво? В крайна сметка, дори да ги получим с много, много работа тези „важни” за нашето щастие неща, за кого го правим? Да задоволим собственото си его, или да предизвикаме завистта на другите? Не губим ли по този начин поредната любов, здравето си, възможността да бъдем с близките си, а понякога и собствените си принципи?
Подобно на един крокодил, който е вечно гладен, и ние все искаме ли, искаме. Не че това е непременно отрицателно качество – все пак означава, че не сме в застой, а се борим за мечтите си. Но от друга страна, имаме ли време да се порадваме на постигнатото? Не губим ли себе си, искайки твърде много? И щастливи ли сме от това „много”?
Има хора, които се радват и на малкото, което имат. И пак са щастливи. Ако ги запитаме какво искат от живота, те съобразяват желанията си най-често със семейството си – всички да са здрави, децата им да имат хубава професия, искат внуче, почивка поне за два дена на море и пр. Вероятно няма да бъдат разбрани от онези, за които сбъднати мечти са силиконовите устни или автомобил последен модел. Някъде далеч във времето назад те са оставили „трябва” и са го заменили само с „искам”.
Искаме, но какво? За кого го правим? И как това ни носи щастие?
В много случаи част от нас попадат в другата крайност – забравяме или по-точно заглушаваме собствените си стремежи, отдавайки всичко за другите. Нашето „искам” потъва някъде дълбоко в душата ни, изместено от „трябва”, което завладява дните ни. Изпитваме вина, ако поискаме нещо само за нас. А е нужно да бъдем и малко егоисти. Да се наградим за усилията, за труда и за жертвите, които правим за другите.
Какво искаме от живота ли? Не непременно много. Да поискаме едно мъничко парче щастие и да го постигнем. Това зависи само от нас.
